НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „МЕСЕМВРИЯ – 2015“ ОБЯВИ РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ ЛИТЕРАТУРНИЯ КОНКУРС „МОРЕ“

 

Народно читалище „Месемврия – 2015“ обяви резултатите от конкурса за литературна творба (разказ, есе, импресия, поезия, хумористичен текст или друга форма) на тема „Море“. След разглеждане на участвалите 253 творби на автори от цялата страна жури в състав: Румяна Йоргова, председател на читалището, Ася Харизанова и Борислава Кузова, настоятели,  реши да присъди няколко награди в две възрастови категории.

Предоставяме на Ваше внимание отличените и произведенията на победителите.

 

I възрастова категория

ПРОЗА

  1. Станислава Славова-Петкова (гр. Севлиево) – „Целувки, баба“ (ваучер за книги и грамота)
  2. Светлана Ангелова (гр. Харманли) – „Нептун и нестинарката“ (грамота)
  3. Християна Ангелова – „Животът е море“ (грамота)

 

ПОЕЗИЯ

  1. Ана-Мария Димитрова (гр. Сливен) – „Морякът“ (ваучер за книги и грамота)
  2. Руслан Цеков – „Черноморски напев“ (грамота)

 

II възрастова категория „Ученици“

ПРОЗА

  1. Галин Николов, 12 клас, клуб „Сладкодумци“ към ОДК – гр. Шумен с ръководител Силвия Маринова – „Дванадесетият час“ (книга и грамота)
  2. Наоми Провоу, 5 клас, клуб „Сладкодумци“ към ОДК – гр. Шумен с ръководител Силвия Маринова – „Един есенен ден“ (грамота)

 

ПОЕЗИЯ

  1. Симона Василева, 7 клас, VII СУ „Кузман Шапкарев“ – гр. Благоевград – „Морска приказка“ (книга и грамота)
  2. Никола Киров, 7 клас, I ОУ „Христо Ботев“ – гр. Търговище – „Многолико море“ (грамота)

Николай Хаджистойчев, 5 клас, ОУ „Елисавета Багряна“ – гр. Сливен. – „Един различен ден“ (грамота)

  1. Валерия Вълкова, 2 клас, ОУ „Христо Ботев“ – гр. Черноморец – „Аз – детето на морето“ (грамота)

Велислав Василев, 6 Клас, клуб „Сладкодумци“ към ОДК – гр. Шумен с ръководител Силвия Маринова – „Тошко на море“ (грамота)

 

III Други

Даниел Маринсон, 5 г., гр. Горна Оряховица, за най-млад участник със стихотворението „Храбър пират“ (книга и грамота).

Силвия Маринова, ръководител на клубовете „Сладкодумци“, „Дебати“ и „Журналист“ към ОДК – гр. Шумен за активно участие и отлично представяне на нейните възпитаници (грамота).

Мотиви:

Доколкото художествените произведения подлежат единствено на субективна преценка, плод на лични предпочитания и вкусове, съществуват няколко критерия, които намираме за общоприложими и валидни за различните категории, в които участниците представиха своите творби. При оценката на получените в литературния ни конкурс произведения търсихме оригиналност и различен поглед към поставената тематика, изграден личен стил (за категорията възрастни), богат език и емоционален заряд, бягство от шаблона и клишето, образност и лекота на изказа. За произведенията в раздел „Стихове“ – също и спазване на ритмиката и динамиката на стиха, както и поддържане на темпото на литературната творба от силното начало до достоен по въздействие финал. За детските произведения – отличаващ се език и стил, съответстващ или надраснал възрастовата група, липса на претенциозност към поставената тематика, но собствен поглед към нея.

Забележка: Наградените автори ще получат имейл.

Наградите ще бъдат изпратени както следва: онлайн ваучери за книги и грамоти – по имейл, а книгите – чрез куриер. Срокът за изпращане на физическите награди и онлайн ваучерите е до края на текущия месец.

Целувки, баба

 

Лято е. Вече. Най-после. Толкова чакано след месеца с изпити и непоносима горещина. Родителското тяло с най-малкия наследник тази година са на курорт в Турция (пред колегите трябва да се поддържа класа все пак), а аз заради изпитите – в София. Но има резервен вариант. Едната ми баба живее във Варна и има голям апартамент. Всяко лято фамилията сме там. Баба ще се радва да ме види – гордостта на семейството, студентчето.

Взех нощния влак и на сутринта бях в морската ни столица. Плажни чадъри, огромни сакове. Деца, ентусиазирани от късчето море, затворено от пристанището, нетърпеливи да се плициркат на плажа и да развихрят архитектурните си възможности на пясъка. Едва 7:30 е, а вече е топло. Докато чакам транспорта, става горещо. Не нося много багаж – тоалетни принадлежности и това е. От предишни години сме си оставили при баба кърпи, чадъри, бански. Едвам се качвам до петия етаж – блокът отвън изглежда нов, но няма асансьор и за непривикналото ми към физически усилия тяло, изглежда че изкачвам планински връх. Стигам апартамента и звъня. Малко цунки, приказки с баба, да хапна… и плажът ще е мой. Максимум след половин час.

Баба отваря. Погледът ѝ все едно гледа през мен.

– Вие за квартирата ли сте?

Каква квартира, май на баба ми ѝ трябват нови очила. Подсмихвам се.

– Абе, бабче, аз съм, Митко! Не ме ли позна?

– Приятно ми е, Анета Василева. Заповядайте.

С вид на професионална хазяйка баба ми отваря по-широко вратата и ме кани в хладния коридор. Вече не е забавно. Баба ми въобще не се казва Василева, а Петрова, Анастасия Петрова. Какви ги дрънка за някаква си Анета? Тръгвам по коридора към детската, но баба ме спира с леден глас:

– Моля – тонът ѝ никак не е умоляващ, – не натам, стаята е заета – и ми посочва вратата на спалнята. – Ето стаята Ви. Сам ли сте?

– Ами… сам съм.

– В такъв случай ще платите цялата стая.

Сигурно изблещвам очи след наема, който ми сервира, защото баба ме поглежда критично над очилата и с още по-категоричен тон уточнява:

– Цената е за една нощувка. Трябва да решите дали ще ги плащате. Ако не – съжалявам, но се обадиха и други хора – младо семейство. Оставиха и телефон. Трябва да ги уведомя дали стаята е свободна все още.

Явно сънувам – баба ми не ме познава, носи друго име, иска ми пари за наем. А апартаментът е същият, знам му разположението. Някои от мебелите в спалнята само са махнати. Баба също не е променена – дребничка жена, светло сиво-сини очи, накъдрена коса, пеньоар на някакви цветчета. Абе… баба ми! Същата като вашата, само дето моята ме гледа над очилата и устните ѝ са здраво стиснати. Чака.

– Ами добре, взимам я за четири дни – правя бързо сметки. Нямам пари за повече.

– Елате да Ви покажа банята и тоалетната.

– Поне телевизор няма ли да ми дадете? – минавам и аз в официалния ѝ тон.

– Ако носите нещо, мога да го сложа в хладилника. Друг телевизор нямам. – Ама че фелдфебел се извъди баба. И телевизор не ми дава. А в детската имахме. Нашите го купиха преди година.

Топло е уж, но на мен ми захладнява. Давам парите на баба ми и очаквам, че ще започне да се смее на хубавата шега, ама не. Брои парите и ги прибира.

– Няма да Ви давам ключ от входната врата, само от стаята. Когато излизате, ми се обаждайте да заключвам. Аз си стоя по цял ден вкъщи. Звънвате отвън и Ви отключвам. Ако ще закъснявате, ми се обаждате на този телефон, за да знам – подава ми картонче, изрязано от кутия за бонбони. Абсолютно непознат номер.

Хвърлям си раницата на леглото в спалнята и се хващам за главата. Няма как да се обадя на нашите в чужбина, нямам роуминг, а съм си забравил и зарядното за телефона. Дали е опасно заболяването на баба? Какво ли пък толкова може да ми направи, та тя ми е до кръста?! Нахлузвам едни чехли и отивам да ѝ се обадя, че излизам. Ама никак вече не ми е смешно – трябва да купувам бански, хавлия, къси гащета… абе нов гардероб все едно. Непредвидени разходи. Ще трябва да си стягам кесийката. Че както се е видяло, и храната аз ще си я купувам. Ама че щуротии бабешки!

Затварям входната врата и чак сега поглеждам табелката. Гледам тъпо – името на входната врата не е на баба ми, а наистина на Анета Василева. Изпотявам се, чак леко ми се завива свят, въпреки чипса, кòлата и кроасана от влака.

И така и четирите дни. Влизаш, излизаш – отчет. Без курабийки, сок от вишни и сладко от дюли. Без баница с кисело мляко, сирене и яйца. Баба ми заключва и отключва като робот. Само на влизане ме оглежда по-добре, да се увери, че съм аз (че съм аз, моля ви се! Най-големият ѝ внук, първият, любимият уж!) и си отива в кухнята.

На втория ден ме заболя коремът от сандвичи, кòли и пици. Взех да търся заведения с домашно приготвена храна. Едвам изтраях до четвъртия ден – и психически, и физически, и финансово.

На раздяла баба ме изпрати с мазна усмивка:

– Заповядайте отново другата година.

И само това – без да ме прегърне, без сандвич за из път и вода, налята в пластмасова бутилка от безалкохолно. Едва не се разплаках във влака към София. Една мила дума не чух от баба, веднъж не ме хвана за ръка, не ме погали.

След седмица получих писмо. От баба. Този път истинската. Явно тази седмица е била тактически срок, за да се пържа още малко над мисълта, че завинаги съм загубил баба си.

Съдържанието на писмото ме изненада повече и от шантавото ѝ държание преди. Цитирам дословно:

„Скъпи Митко,

пише ти баба ти Анастасия от Варна. Сигурно си се изненадал малко, но реших да постресна теб и родителите ти. Не се притеснявай – умът ми е в ред.

Всяко лято вие всички идвате като на хотел, само че безплатно. Стоварвате ми куп мръсни дрехи, боклуци из всички стаи, неизмити съдове и претенции за какво ли не. Един път не ме взехте на плаж с вас, не ме изведохте на заведение, не изявихте желание да помогнете в домакинството. Аз обичам да се грижа за вас. Когато сте тук, ежедневието ми е изпълнено с емоции, но те не са достатъчни да заменят празнотата на самотните ми дни през останалата част от годината. Бих била доволна и само да ме прегърнете и да поговорим за вашия живот (моят не е чак толкова интересен около болестите и проблемите с пенсията)… за живота в София. Както се почувства сам при мен във Варна, така се чувствам аз цяла година, а като дойдете – още повече. Ти си умен, ще разбереш. Повече няма какво да пиша.

П. С. Табелката на вратата я взех от една съседка. Номерът ми е нов. Смених мобилния оператор, имат намаления за пенсионери.

Целувки, баба.“

Станислава Славова-Петкова

I място в категория „Проза“ (възрастни)

 

 

Морякът

– Аз и морето сме птици, –

каза ми онзи моряк, –

рисуваме полет по скици,

летейки в свободен рояк.

 

Звучеше ми толкова странно –

морето нали е море

и някак не беше хуманно

то да живее в небе.

 

И старецът седна умислен,

уви, да говори, но спря.

Привидно стоеше угрижен,

повдигна в небето ръка.

 

– Виждаш ли белите чайки?

Морето не може без тях,

без перата им чисти и ярки,

за рибите ужас и страх.

 

Виж и вълните в морето –

свободно се леят сами

точно както небето

понякога леко ръми.

 

И само те са свободни –

единствени в целия свят

и толкова близко подобни

с различните нужди и цвят.

 

Морето не може да бъде

олтар на въздишки, мечти

и няма дори да ги сбъдне

без тези птичи очи…

 

Тръгна морякът доволен,

че нещо научи и мен

и толкова беше спокоен,

свободен през юлския ден.

 

 

Ана-Мария Димитрова

I място в раздел „Поезия“ (възрастни)

 

 

Дванадесетият час

 

Усетих нежния бриз да лудува в косите ми, а сърцето ми започна да бие по-учестено от всякога. Адреналинът не ми харесваше.

Приближавахме морето. Лодката беше като малка бяла пеперуда там, където то целува небето и сбъдва мечти. Някъде в далечината се чу писък на буревестник. Чувах смеха на Марта. Животът ми мина като на лента през очите ми.

Сестра ми обожаваше адреналина, високите скорости и лошите момчета. Наричаше го опиянение. Това си бил нейният живот, нейното платно и щяла да рисува с каквито цветове тя си пожелаела… Смеех ли да ѝ възразя!

Често ми повтаряше как винаги някаква невидима сила я подтиква да скочи от нажежената до червено скала. Смееше се на висок глас с пълно гърло и ме поглеждаше дяволито – така, както само тя си знаеше. Да усети живота, да се слее с морето в едно цяло! Да завърши своята картина! Така ми говореше. Понякога я мислех за малко груба, за твърдоглава и егоистка. Обичаше да държи юздите здраво в свои ръце. Обличаше се само в жълто и това ме плашеше. Обичаше контраста. На фона на червените ѝ огнени коси и зелени очи понякога изглеждаше малко зловещо.

Брегът беше винаги пуст. Скалата я превличаше като с магнит. Искала да усеща вятъра в косите си и простото чувство на свобода. Като птица! Аз обаче не бях като нея. Така и си останах по-малката сестра. Нищо повече. Аз бях човек, който само иска да се сгуши с някоя книга, да си приготви горещо какао и да мечтае…

– Ееее… Хайде, Нона! Идваш! Пък и знаеш кой ще бъде там, нали? Изненада! Не се прави, че не го харесваш… Ако си стоиш все на верандата с нос, забит в някоя книга, ще си останеш стара мома! Ще трябва да ти вземем котка! – захили се Марта и ми намигна с онази ехидна, хищна усмивка на хиена.

– Не! Не мисля, че ще дойда… Със сигурно той не ме иска там. И без това харесва теб, а не мен.

– Идваш! – стрелна ме със святкащи очи сестра ми и зеленият изумруд на красивите ѝ очи стана някак настойчиво още по-зелен.

Ето така започна всичко. Сестра ми и нейният приятел искаха да отидат до скалата, за да може тя да изживее мечтата си, преди есента да окъпе в позлата големия град. Веднъж се става на осемнадесет… А какво толкова щеше да рисува? Своята картина в цвят, който само тя реши!

Никола, приятелят на Марта, имаше брат. Брат, който аз харесвах, разбира се. А сестричката ми се постара всички да научат… Харесвало ѝ да ме гледа с порозовели, пламнали от свян бузи. Мислех си, че просто се забавлява за моя сметка, опитва се да рисува и по моето платно… И тя се възползва от тази моя слабост. Реших! Отивам!

Сестра ми запали колата и тръгнахме. Тя – въодушевена до крайност, а аз със свито сърце. Беше късно през нощта. Не виждах къде точно се намираме в момента. Бяхме само четиримата някъде в нищото и ме беше страх. Не издавах звук, а лицето ми пламтеше с оня пламък, който те кара да усещаш пеперудени криле под лъжичката и ти стяга гърлото, докато сърцето препуска лудо в галоп. Знаех, че това, което правим, е много лошо, защото сестра ми нямаше шофьорска книжка, а колата беше на баща ни. Въпреки това бях решила да отида – омръзна ми да ме взимат все на подбив… Трябваше да започна отначало. За да ме уважават ще трябва да си извоювам уважението. Нали така казват?

Знаех на коя скала отиваме, естествено. Когато бяхме малки, често ходехме там. Когато се изправиш на нея, гледката е зашеметяваща. Имаш чувството, че си накрай света и го държиш целия в ръцете си! Още са пред очите ми морето и сестра ми с нейната меденоруса коса, заплетена в дивите пръсти на среднощния вятър. Тайните, които си споделяхме, татко с въдица в ръка… Мама я нямаше отдавна, но за татко сякаш никога не си беше тръгвала. Времето беше спряло в този залив – заливът на първата им среща. Може би мама липсваше и на Марта – тя поне я помнеше, за разлика от мен, но никога нямаше да си го признае. Сега тя беше всезнаещата, голямата, закрилящата… и въртеше татко на малкото си пръстче. Защо трябваше да ми се прави на майка?!

Когато пристигнахме, аз вече знаех, че това няма да завърши добре. Но и нямаше връщане назад.

Започнахме да се изкачваме. Пълзяхме нагоре по склона отвъд залива. Аз стоях най-отзад, безмълвна и притихнала в себе си, и не издавах звук. Възможно беше и да не ме забележат. Искаше ми се да не ме забележат.

– Хайде… почти не остана! – нахъсваше ни Марта, но сякаш повече искаше да убеди себе си, а не нас.

– Щом казваш… – неохотно се съгласих.

След няколко уморителни минути стигнахме. Най-големите ми кошмари щяха да станат реалност. Първа, естествено, щеше да скочи сестра ми, а после аз – от сестринска солидарност.

Тя не изглеждаше никак изплашена. Златото на косата ѝ беше вързано на плитка. Сякаш змия пълзеше по гърба ѝ. Беше с онзи виненочервен, почти черен лъскав бански, който изобщо не ми допадаше. Мислеше, че ѝ завиждам, но той изобщо не ѝ стоеше добре на фона на млечнобялата ѝ, сякаш досущ като морската пяна, кожа. Синьозелените ѝ очи се взираха в необятното. В тях се четеше отново онази лудост… Изправи се, беше готова. Потреперих от страх. Полазиха ме тръпки. Ненавиждах я за това, което мислеше да направи. Обичах я до полуда – за мен беше не само по-голямата ми сестра, беше ми и майка. Беше целият ми свят – моята картина, рисувана с ясните цветове на щастливото детство. Ами какво, ако се нарани? Или даже по-лошо? Да я спра ли? Дали няма да ми се развика? Май си мърморех сама на себе си под нос, както обикновено. Не умеех да водя разговори и да общувам с другите. Това беше приоритет на Марта.

За жалост, вече беше късно. Тя скочи и сякаш сърцето ми спря за миг. Чу се плисък. Сякаш минаха часове, когато някой извика. Беше тя.

– Ехейййй! Някой ще се осмели ли да ме последва…? Има ли смелчаци или всички сте малки сиви мишлета… – крещеше с цяло гърло Марта, опиянена до лудост, завършила нейната картина… и може би моята също.

Скочиха. Момчетата не чакаха втора покана. Изглеждаха като три черни точки сред бялата пяна. Само аз останах горе. Не можех! Не исках…

Сестра ми се смееше звънко и се забавляваше. Тогава се замислих… защо винаги трябваше аз да бъда тази, която все няма достатъчно смелост, но има разум в излишък? Защо винаги трябваше аз да бъда невзрачната, малката, сивата мишка…? Непознато чувство стегна гърлото ми – сподавен гняв, таен с години, сълзи, обида, разочарование… и мъничко любов, която трябваше да спечеля. Щях да се докажа. Щях да си спечеля уважение…

***

Вълните се разбиваха в черната скала. Пяната, по-бяла от всякога, пееше своята песен. Марта седеше сама, притиснала колене в гърдите си. По-самотна никога не е била. Меденорусите ѝ коси контрастираха с черната нощ и с още по-черната дълга рокля.

Часовникът отброи дванадесет удара. Полунощ!

Аромат на джинджифилови сладки, прясно изпечени меденки и мляко с ванилия се носеше от кухнята и докосваше сетивата ми. Някъде отдалеч долиташе ангелска мелодия и песента на коледни звънчета. Снегът, навалял вечерта, искреше празнично и хвърляше приказни синкави сенки върху лицето на Марта, спяща кротко до камината. Разтърках сънено очи. По Коледа се случват чудеса, казваше баба.

 

Галин Николов

12 клас, клуб „Сладкодумци“ към ОДК – гр. Шумен

I място, раздел Проза (ученици)


 

Морска приказка

 

Реших да прегърна морето,

а то ме изпръска солено.

Поисках да стигна небето,

а то ме погледна студено.

 

Мечтаех да срещна зората –

намокри ме росна трева!

Поисках да стигна вълните –

избягаха, сякаш сърдити!

 

Реших златна рибка да хвана

да ми изпълни мечтите.

Дали късмет в този ден нямах?

Тъй бързо отминаха дните.

 

Но нежна песен запяха

вълните, разбити в морския бряг.

Очите ми тихо заспаха

във златен сумрак.

 

Сънувах, че съм вече голяма

в края на топлото лято.

Макар вече лято да няма,

в сърцето ми спомен остана.

 

Симона Василева

7 клас, VII СУ „Кузман Шапкарев“ – гр. Благоевград

I място, раздел „Поезия“ (ученици)